Всеки е имал някаква мечта като малък. По мое време най-много момчетата искаха да станат милиционери и космонавти.
Спомням си когато още бях в детската градина ме попитаха какъв искам да стана. Без да се замислям отговорих, че искам да стана магазинер. Попитаха ме защо. Защото магазинерът цял ден получава пари и ги пъха в чекмеджето зад щанда. И аз искам така. Цял ден да продавам и да получавам пари. Мислех си, че стоките извират отнякъде и магазинерът ги продава. Останах много разочарован след като разбрах, че парите са държавни и магазинерът работи както родителите ми за една заплата.
По ирония на съдбата първите пари, които изкарах бяха благодарение на търговия.
Вие какви искахте да станете като малки?

Май исках да се занимавам с бизнес, а с какъв точно не ми беше съвсем ясно. По подобна линия - мислех си че на хората в бизнеса парите им извират от чекмеджето.

Капитан за далечно плаване!

Пилот на самолет - но това умря като мечта в 9 клас - диоптър сложих...Иначе си мисля че съдбата ни прави знаци още като малки деца, ама кой да ги схване...Брат ми (с 3 години е напред) имаше морзов ключ и зумерче и си тититакаше когато си иска, ама като спре си криеше зумерчето. Морзовия му ключ беше истински - метален корпус и лъскаво бакелитово топче ... Много пъти съм си играл да го цъкам, ама без звука на зумера...Тъпо та тъпо... До един ден, в който хванах щепсела му и го хакнах в контаката за 220. Нямаше шуко тогава още и всички щепсели и контакти бяха по руски образци...Нищо не се случи от това мое действие и аз горд седнах на стола, хванах топчето и с лекота и с "ти"... на устата го цъкнах... Голямо тааааа се чу ...не че нямаше и тититата по врата ми по-късно ама...И все още търся защо изгоря бушона... Съдба, предопределеност или кой знае...

Коминочистач. Носели щастие на хората.
Добре, че не станах. С тези климатици...

От най-малък проявявах интерес и усет към всички видове техника. Разглобявах си играчките от ранна възраст, за да видя как са направени. По-късно разглобявах, изучавах и опитвах да ремонтирам домашна техника: електроуреди, телефони. Като следваща стъпка се запознах с автомобилната техника: двигатели с вътрешно горене, трансмисия. Занимавах се с фотография: проявявах негативи и изработвах позитиви на фотохартия. Изучих след това принципите на работа на радиото и телевизията и се забавлявах с поддръжката на домашните радио, телевизор и кола.
С други думи отрано се ориентирах към инженерните науки.
На баща ми му се искаше да се насоча към неговата сфера, защото бях добър в литературата и имах усет към чуждите езици. Искаше да ми съдейства да се развивам в тази насока, но подходът му не ме очароваше. Вечно критичен, с идеята, че това стимулира.
Така че литературата и езиците ми останаха хоби.

Казах веднъж, пак ще го кажа. Очарована съм от твоя финес!

За езиците - ясно!Т.е. добър си и в двете.

П.п. искам да ти благодаря, че ме разбираш и винаги успяваш да балансираш и укротиш ужасния ми нрав.
Благодаря, от сърце!
Оценявам го.

Неведнъж съм си мислела по темата и досега не мога да си спомня каква исках да стана като порасна. Сигурно нещо съм искала, но не е било силно. Дори балерина станах по стечение на обстоятелствата, не защото съм мечтала за това.

Войник, щото филмите по онова време нали. Е, станах, слава Богу наблизо и за кратко, щото имах вариант и за много и надалече. От тогава, много дълго обмислям дали да си пожелая нещо, щото онова дето сбъднатите мечти и сълзите... абе вярно си е че трябва мноооого внимателно с пожелаването.

Не си спомням точно, но като ме питаха големите май виках "космонафт", без явно да съзнавам какво точно значи това. Сега като си помисля – раят е на земята, космоса не ме влече съществено. Рисувах, животинки разни гледах, но в един момент явно съм стигнал до извода, че това не са увлечения, които могат да те хранят или издържат, поне за ония условия. Аз и сега мисля, че трябва да се разделят професията от хобито и увлеченията. Щото с каквото цял ден се занимаваш, същото и вечер и в почивните дни... не си го представям.

Обаче като по-млад винаги съм искал да си купя (поне) 1 кило банани, череши или някакъв друг вкусен плод и да си го изям сам на някое уединено място. Без някой да ме подяжда, наблюдава или прави забележки кога, как и колко, преди или след ядене... Сега вече нито имам ищах, нито мога да одолея наведнъж такива количества...