Предпочиташ ли да знаеш истината, или да живееш щастливо, без да я знаеш?
Тема, вдъхновена от християнския форум, където вярата е по-важна от знанието.

Чрез интерактивни провокативни наблюдения в оня форум установих, че основоплагащото кредо на решителна част от пишещите там, е:
"След като вярата ти дава смисъл и надежда, за чий ти е да се интерсуваш дали е истина?"

Това предизика асоциация с култовата сцена от филма Матрицата "The Ignorance is Bliss".

Затова е предложен хипотетичен избор с два бутона пред теб и една от три възможности:
1. Натиснеш ли Бутон 1, ще узнаеш една фундаментална истина за живота, Бог или собственото си съществуване. Но тази истина може да разруши всичко, в което вярваш.
2. Натиснеш ли Бутон 2, завинаги ще повярваш искрено и щастливо в нещо, за което дълбоко в себе си знаеш, че вероятно не е истина.
3. Ако не натиснеш бутон, оставаш точно там, където си сега - нещо трето, различно от двете предложения, нито знание, нито щастливо неведение. Един междинен свят, където имаш:
- Възможност да вярваш, но нямаш гаранция, че вярата ти е истина
- Възможност да търсиш знание, но нямаш обещание, че някога ще достигнеш до окончателния отговор.
- Съмнения, защото не си получил абсолютното знание от първия бутон.
- Свобода, защото не си принуден да повярваш в нещо, което сам смяташ за вероятно невярно.
- Надежда, но не и сигурност.

На коя от трите възможности залагаш? Можеш да споделиш тук и/или в анкетата по-горе.

оф, не знам, тоест знам много добре, между другото гледах по Нетфликс тоя сериал Звяра в мен! май така се казваше, хареса ми, макар да е малко доста поизмислен, ама добре измислен, по въпроса мисля, че всичко трябва да си остане така както е, щото точно такъв му е смисъла на тоя живот - вярващия да вярва, съмняващия се да се съмнява, бъдещето да е неизвестно и така нататък, не вярвам, че някой селяк примерно от 18 ти век ше му стане много хубаво като разбере как се живее през 21 и век, всеки се ражда и живее в своето време, кел файда като разбера как живее планетата през 30 ти век, преди стотици милиони години съм бил динозавър в своето си време, епохите са безбройни, всичко е тук и сега! държавите в този им вид са тук и сега, преди са си били за предишните, бъдещите са за бъдещите хора и животни, вярващия нека си се кефи на вярата си, такава му е отредената роля, то верно че всичко е илюзия и точно това му е хубавото, човек си иска неизвестното за своето си време, страха, опазването на тялото си, малките радости които му предлага неговото си време, на кой му пука за първата и втората световни войни, то си остава за онее там, сигурно още воюват и преживяват събитията, техногията на вселената е гениална и съдържа в себе си всички бъдещи технологии, на тоя етап нашите технологии ми стигат щото то пък не всичко е технология но всичко е филм, като свърши филма ше заснемем нов, кеф ти триизмерен, кеф ти стоизмерен, вярвам, че сме нещо много повече зад кадър, и влизаме да си поиграем малко и така до безкрайнос, а в безкрайността и вечността все трябва да се измисли някво забавление и това е физическия живот щото само чрез него можеш да изпиташ всичко което предполагаш на теория че можеш да изпиташ и изживееш, ние сме едни Исуски които идват отгоре да се въплътят като човеци примерно, да си изядем боя, да си похапнем вкусна рибка, да си пийнем винце и да си отлетим пак горе където ни е истинския дом, нямам предвид някво небе над земята, а някво там дето сега не го помним за да запазим реалността на илюзията без която се губи смисъла, нещо такова

написах Сайку преди час, мисля неска да пообиколя Съни Битч

колко ли е жадно Слънцето?
като сто камили сигурно
и като хиляда негри

някво надграждане се получава всеки път за да се стигне до следващото ниво, примерно появява се някой ум изпреварил времето си и изнамира нещо повече от съществуващото и това е точно по сценарий, появяват се едни битълси, но те стъпват на музиката на предходните преди тях, някой измислил китарата, друг след него я направил електрическа трети пък изнамерил, че земята била кръгла,. луда работа

изобщо нива като при електронните игри, и движиш там едно човече /видеот/ което си ти и покоряваш ниво след ниво и се кефиш колко си изобретателен, ама му дърпаш ръчките отвън , тоест истинския Аз е извън играта

Звярът в мен (The Beast in Me) не е достатъчно страшен.

Ако искаш да се уплашиш качествено, гледай Lee Cronin's The Mummy
Само не го прави вечер преди лягане. И докато седиш на дивана да гледаш филма, си дръж краката във въздуха, че като нищо изведнъж отдолу може да се протегне някоя костелива ръка и да ти сграбчи краката...

Коя истина....

"Коя истина?" не е въпрос, на който условието на задача предполага да дадеш конкретен отговор. Става дума за предпочитание:
- Сигурността на истината, дори ако тя боли,
- Спокойствието на щастливата заблуда,
- Някъде по средата - постоянното търсене.

Но, разбира се, при най-простичките хорица предпочитанията лежат в съвсем друга плоскост. Конкретно при теб най-близкото е:
- Щастливата забрава чрез алкохолната интоксикция,
- Изолиране от реалността чрез неразсъждаване и слагане на хилещ се емотикон,
- Безрезервна вяра в нарочени друготочкови авторитети или конспиратори като Атанас Мангъров, Мартин Карбовски, Владислав Апостолов, Киро Брейка, Дачков, Кардамски, Една африканка, която казва истината право в очите, Царското ти величество Симеон, Доналд Тръмп, Владимир Путин ("Така правят империите"), Виктор Орбан, Хитлер, който е направил "много хубави неща", Вишистът доктор и изобретател, който си е внушил, че ти си носител на "стойностна информация", истеричната еврейка Карлос, която според теб "започва с добро, но лошите не го забелязват", Потребителят с дълбоките писания, които само ти разбираш.

Прецени си сам дали има подходящ за теб бутон или не, съответстващо на въжделенията ти. Или нещо (ти) липсва.

Бащите ви ено време вярваха в оная истина.
Ся вие вярвате в другата истина.
Така, че тотално се разминахте в истините...
Това е като да търсите абсолютното начало, или абсолютния край.
Нема да го намерите.
Се ще сте в грешка...

Ау! Чудесни твърдения, които сами себе си опровергават.

От изявлението ти "Бащите ви ено време вярваха в оная истина, сега вие в другата - значи никога няма да намерите вярното начало или край, винаги ще сте в грешка", директно изникват следните въпроси (подредени в твой стил по един на ред, за да можеш да ги разбереш):
Откъде знаеш това с такава категоричност?
Ако наистина никой никога не може да достигне истината, а всички са "винаги в грешка", тогава и собственото ти твърдение е подвластно на същото правило.
Как така едновременно твърдиш "никой не знае истината" и да го поднасяш като сигурен, установен факт, който ти самият знаеш.
Това е логическо самоубийство на твоята собствена теза (нали се саморекламираш като много силен в логиката).
Казваш "Винаги ще сте в грешка", което по собствената ти логика те прави в грешка също толкова, колкото и нарочените от теб.

Всички са обречени на истината, дори вървящите по водата. Истината всъщност е съвкупността от фактите и връзките помежду им.
По-скоро основният въпрос е "колко от истината можеш да понесеш?". И съответно идват нюансите в поносимостта, като се почне от сляпата вяра (в която нагласяш връзите между фактите така, че от тебе нищо да не зависи и съответно за нищо да не си виновен) до онова с огледалото, дето е много трудно да де възприеме от егото.
Засега успявам да държа огледалото вместо религията.

Това е интересен прочит на темата и всъщност добавя трети бутон за поносимостта към истината.
Не само "Какво предпочиташ - истина или щастие?", а "Колко истина си способен да понесеш, без да започнеш да пренареждаш фактите така, че да ти стане по-удобно?"

Което удря право в сърцевината на религиозния въпрос. Защото "вяра" може да означава различни неща.
Тя може да бъде честно признание: "Не знам, но вярвам".
Но може да бъде и защѝтен механизъм: "Не искам да знам, защото ако разбера, ще трябва да променя нещо в себе си".

И "огледалото" е добро като метафора. Само бих добавил, че има една особеност: огледалото показва нещо за теб, но не гарантира, че интерпретацията ти на видяното е вярна. Дори когато гледаме фактите, пак можем да си построим удобна връзка между тях.

Така че бих преформулирал твоя въпрос още по-радикално:
Не само "Колко от истината можеш да понесеш?", а "Колко от собствената си картина за света си готов да разрушиш, ако истината го изисква?"

Но тук възниква въпрос към дефиницията ти за истина.
Казваш "съвкупност от фактите и връзките помежду им". Но самото "виждане на връзките" не е ли вече интерпретация, не чист факт? Двама души, гледащи едни и същи факти, често стигат до различни "връзки" не е ли самата тази операция вече субективна, дори при пълен достъп до фактите?

И втори въпрос, малко провокативен: не крие ли самото твърдение "Аз държа огледалото, не религията" риск от собствена форма на его-удовлетворение - интелектуална сигурност, симетрична на религиозната, само с друг обект?
Или смяташ, че огледалото по природа е самокоригиращо се, докато вярата - не?

Гледам, че първа съм цъкнала в анкетата. Нищо не бих натиснала. Първо, защото не съм привърженик на бързите решения и на получените наготово отговори. И второ, защото пропускането на етапи в процеса на търсене (на истина, на щастие, кой каквото си търси) рядко води до добри и трайни резултати. Все едно да стигнеш до средата на книгата и после хоп!, да прочетеш направо последната страница. Еми да, знаеш whodunit, но си пропуснал един куп интересни обрати, може би някои особено красиви и ли смешни описания. Отделно, че според сър Тери компанията на тези, които търсят истината, е за предпочитане пред компанията на тези, които твърдят, че са я намерили.

Аз като знам всичко, трябва да натисна 3, нали?

Ако наистина "знаеш всичко", тогава Бутон 3 не е твоят избор. Този избор (съзнателна несигурност) е за онзи, който не знае и желае да остане в състояние на търсене, съмнение, вяра и надежда.

В твоя случай Бутон 1 (пълно знание) би бил логичният избор. Обаче тук възниква друг, доста по-интересен въпрос: при положение, че вече знаеш всичко, какво точно би ти дал Бутон 1?
- Ако отговорът ти е "нищо", защото вече знаеш фундаменталната истина, в такъв случай с избора на Бутон 3 просто правиш условието на задачата неприложимо към себе си.
- А ако под "знам всичко" имаш предвид "убеден съм, че моята вяра е истината", това вече е съвсем различно твърдение.
Работата е там, че убеждението не е същото като знание. Не можеш едновременно да твърдиш абсолютна сигурност и да избираш състоянието, дефинирано именно от липсата на такава.

Кое от двете всъщност е - сигурен си, или признаваш, че не си?

Препратката към Пратчет пасва идеално на духа на въпроса. Наистина има разлика между "да знаеш отговора" и "да си преживял пътя до него". При много философски, духовни и екзистенциални въпроси пътят наистина е част от самата стойност, не просто пречка пред крайната цел.

Но важи ли позицията ти еднакво за всеки тип "истина"? Ако книгата е метафора за смисъла на живота или съществуването на Бог - тогава да, обратите имат стойност.
Но бутонът би могъл да разкрие нещо с непосредствено практическо значение. Например конкретна истина за собственото ти здраве или морална отговорност за реално минало действие. Там "пропускането на глави" не звучи като загубено удоволствие, а като цена на отлагане с реални последствия.

Сигурен. Без съмнения, без колебания.

Както обикновено нищо не си разбрал...

"Нищо не си разбрал" отново не е обяснение. Ако има нещо, което само ти разбираш, посочи го конкретно. В противен случай репликата ти звучи като кръчмарска лакърдия, тоест празен безсъдържателен еквивалент на повръщня.

Ето, ти направи категоричните твърдения, че:
- Предишните поколения са вярвали в "една истина",
- Днешните вярват в "друга",
- Абсолютната истина не може да бъде намерена,
- "Винаги ще сме в грешка".

Посочих ти конкретното логическо несъответствие в последните две.
В качеството ти на "носител на стойностна информация", притежаващ "силна логика", изясни становището си.
Коя моя оценка е неправилна и защо?

Аха, "Сигурен, без съмнения, без колебания", значи.

Вече изяснихме защо Бутон 3 не е твоя бутон, този бутон е за човек, който не притежава абсолютното знание и остава в търсене, съмнение и надежда.
Ти заявяваш обратното: "Сигурен. Без съмнения, без колебания".

Тогава остава само един малък технически проблем: по какъв начин установи, че си сигурен, а не просто абсолютно убеден?
Защото "нямам съмнения" описва психологическото ти състояние. Не доказва истинността на това, в което си убеден.
Иначе задачата става елементарно проста: "Знам, че съм прав, защото съм сигурен, че съм прав".
Това не е доказателство за знание. Това е самооценка на собствената непогрешимост.

Ако действително знаеш всичко, включително какво точно ще ти разкрие Бутон 1, тогава натискай смело Бутон 1.
Ако не ти разкрие нищо ново - печелиш. Ако ти разкрие нещо ново - установяваш, че преди това не си знаел всичко.

И в двата случая Бутон 3 не те спасява.

Тц, който знае всичко натиска π, ама цялото... нали знаеш всичко.

За огледалото съм съгласен, наистина съм подценил какво егото е решло, че е видяло в огледалото.

Относно връзката между фактите, колкото повече истина (факти и проверки) за взаимовръзките знаеш, толкова по-трудно (дори невъзможно на моменти) ще е да създадеш две различни зависимости между два факта. Всъщност това е в основата на статистиката, как да посочва правилната връзка между фактие (факт-последици). Обаче излизам извън темата, както си я замислил. Нека да започнем от избора "удобство-неудобство" , а после ще преминем към "колко неудобство можете да понесете", или "колко удобство трябва на егото".

През соца, "изпреварилите времето си, го изчакват на съответните места". "съответните места" са затворите...

Да, връзката между фактите е наистина интересна.
Първият въпрос е прост: "Ако истината е неудобна, предпочитаме ли нея или удобството?"
Едва след това идва по-интересният втори въпрос: "Има ли граница на неудобството, отвъд която започваме да защитаваме не истината, а собствената си представа за себе си?"

И тук се появява интересният парадокс с религията.
Вярата може да бъде средство да понесеш неудобната истина: "Не разбирам, но приемам, че не всичко трябва да ми е удобно".
Но може да бъде и обратното - средство да направиш истината удобна, като предварително обявиш за истина онова, което ти дава смисъл.

Хм, в тия две конкретни ситуации, де да знам ... Да видим: дълбоко съм убедена в смисъла на профилактиката, затова примерно ходя на всички скрийнинги, които личната смята за нужни. Струва ми се, че това може да се разгледа като еквивалент на натискането на бутон 1 - решавам, че искам да узная каквото има да узнавам във връзка със здравето си.

Колкото до моралната отговорност за минали действия, струва ми се, че тя така или иначе в един момент те захапва за четирибуквието, искаш или не искаш да натиснеш бутона. Разбира се, ако си си съчинил цяла паралелна вселена, в която си чист като сълза, изначално прав и високо морален, има голяма вероятност да не те застигне. Но то и да натиснеш бутона, все тая, защото паралелната реалност ще ти попречи да приемеш тази морална отговорност. Донякъде ме успокоява, че никога не съм била в позиция да предприемам действия, от които е зависил животът на други хора (с едно изключение, за което изобщо не ми тежи да нося моралната отговорност).

Точно това е интересния обрат. В реалния живот всъщност постоянно натискаме малки версии на Бутон 1 - профилактични изследвания, проверки, признаване на грешки, разговори, в които знаем предварително, че може да чуем нещо неприятно. И го правим не защото обичаме неприятните истини, а защото цената на незнанието понякога е по-висока от цената на истината.

А при моралната отговорност бутонът не е непременно "разкриване на факт". По-скоро е разрушаване на удобната интерпретация на фактите. Като оправдателната версия на направеното: "нямах избор", "принудиха ме", "тогава обстоятелствата бяха други", "всъщност направих добро". Така се връщаме към първоначалната ти метафора за книгата: човек може да откаже да прочете последната глава, но може и да я прочете, и след това да реши, че авторът я е разбрал неправилно.

Може би именно тук се срещат двата въпроса "Истина или удобство?" и "Колко истина можеш да понесеш?"
Понякога проблемът не е, че човек се страхува да научи истината. Проблемът е, че е готов да я научи, стига после да му бъде позволено да не променя нищо.
А това вече е доста по-неудобен Бутон 3: "Ще приемеш ли истината, ако тя не просто разруши убеждението ти, а изисква от теб да направиш нещо?"

Аз някак по-фундаментално си го представих това с натискането на бутоните, затова и отговорих с избор като за фундаментални въпроси.

За моралната отговорност ... Де да знам, до човек е, вероятно. На някои хора им е по-важно да са невинни/добри/жертви на обстоятелствата, на мен ми е важно да имам свободен избор. Мазохизъм ли е, какво е, не се наемам да определя. Предпочитам да кажа, че съм направила лош избор, отколкото че съм била жертва на обстоятелствата, "такива бяха времената", или от сорта. Та лично за мен вариантът натискането на бутона да разруши илюзии е малко вероятен. Не се наемам да обобщавам, обаче, хората са различни.

Мисля си обаче, че ако всички приемем, че е по-важно да се намери решение, отколкото виновник (както в личен, така и в обществен план), страхът от узнаването на истината ще се стопи до голяма степен.

късам и фърлям всички профилактични направления от личната докторка и не ходя! и без това трябва да пия някви лекарства до края на живота ми, дето я ги пия, я не! ясно е за феновете ми какво точно пия почти денонощно май съм на литър домашна ракия днеска от сутринта, това ми харесва, това правя и да сърфирам из нета, ама съм се родил точно в правилното за мен време, какво щях да правя ако живеех баш сега но в епоха без интернет? начи всичко е точно и всичко е нарочно, всичко е пресметнато предварително! няма никви бутони за натискане, ненужни са! а и никой няма да ти ги предложи като във филма! щото ние сме филма, няма как да си във филма капитан петко войвода и да скочиш в стар трек понеже някъв бутон там дори си нямаш идея за стар трек! не мое да скачаш насам натам без идея! с идея също! и смъртта не е изход щото те връща преди първоначалния взрив преди началото! бог идва доста по -късно за да постави началото, но и края както твърди, да, ама след края ше последва и афтърпарти което може и никога да не свърши щото защо да свършва, началото и края са просто една средна среда щото той и бог не е мноо наясно къв е и що е и отде се пръкнал и той

и покрай тая люта пукница и май кило тлъст бекон съм изплюскал, баа деееба неговата женка

опитвам се да си преставя капитан петко войвода, кемал паша му подава два бутона, петко натиска единия и изведнъж се озовава с потурите в космоса в космически кораб

Натиснах го. Нищо ново под слънцето.

Значи натисна бутона за фундаменталната истина, който по условие трябва да ти разкрие нещо, което не знаеш, и получи резултат "Нищо ново под слънцето". Това е удобен резултат - точно какъвто предварително ти трябваше, за да останеш прав.

Защото възможностите са две: или вече си знаел всичко и Бутон 1 е бил напълно излишен, или не си знаел всичко и току-що си научил нещо ново.
Това не се опровергава дори от парадоксалната хиндуистка логика "Не знам всичко, но всичко, което не знам, не е ново"...

Всъщност, в началото на анкетата "истината" си я написал с главна буква, а Шрито си пада по същесвителните с главни букви и съответно е натислал първия бутон...

Ако наистина е заради главните букви, значи Шрито е първият човек в историята, разкрил фундаментална Истина чрез типографско недоразумение. Айнщайн имаше нужда от общата теория на относителността, но на Шрито му стигна Caps Lock.

Това обяснява много. "Нищо ново под слънцето" най-накрая придобива смисъл. Ако Шрито всъщност е натиснал Бутон за Слънцето, го е объркал с Бутон за Истината заради еднаквия шрифт. Класически случай на грешка от невнимание, довела до случайно просветление.

Май така излиза.