Е, не е така... Лицемерието е форма на изразяване! Ако ти стиска, може да си покажеш искреното и личното отношение (да, ама не, май), но щом го прикриваш - сърди се на себе си. Не искреност и учтивост карат героя да се прикрива, като лицемерничи - точно обратното е - страх, малодушие, подлизурство, ... и кво ли не още... Нека да си каже Нова123 , дали за да се усеща като сдъвкана и изплюта, не е причината и в нея.

За бонусите би трябвало да си информирана още с ТД, със започването на работа... Защо колегите ти не са го споменали дори случайно, имаш ли идея?

Добавяме катализатор.
.... и защо да е трудно, когато е пленяващо всеобхватно?

Питам се: защо посипваш главата си с пепел заради късата памет на другите? Защо считаш, че всички мислят като теб, че не следва да не те разбират?
Подскажи, може би аз не схващам нещо.

Ми да, трябва да кажеш моля - и на ТРЗ-то си, и на колегите, и на продавачката в магазина. Там, където си, хептен трябва. Следващия път замени can с could и добави please, да видим ще те заболи ли много от това, че си приела местните стандарти на учтивост. И не, за тях не е лицемерие, те така са възпитани и не могат по друг начин. А ти като идеш в Рим, правиш каквото правят римляните.

Сигурно ще го заменя следващия четвъртък.

И там, където съм администаторке, знам какво означава тази "култура" на плийз и тенкю.

От "висотата" на позицията си тя може да ми се сопва, да не бъде толерантна, но на излизане да каже: Затвори ми вратата, моля!

Така че и ти не ме учи каква култура да усвоявам, ОК

Не съм на 15 години да ме поучават, но...прекалено лично взех да отговарям - смятам въпроса за приключен...но вие може /could/ да си обсъждате по принцип.

Добре де, кво значи да не бъде толерантна. Сама писа, че не си падаш по моля и благодаря, нещо което е съвсем естествено. В една такава ситуация е нормално тогава някой да ти го напомни. Или при теб не важат тее работи, ти си специална, като мене. Аз съм от Андромеда родим и ние сме над теа неща.

Очевидно се нуждаеш от поучение, след като не се вписваш добре в средата и имаш проблем с това. Вместо да се сърдиш и злобееш, вземи си бележка и ще ти е мирна главата.
Човек никога не е достатъчно стар, за да няма вече на какво да се научи.

Защото реалността ни показва, че е.

Всъщност ти си в пълното си право да откажеш да се държиш учтиво и да бъдеш различна (арогантна) в очите на останалите. Това, разбира се, няма как да има положителни последици за теб - околните ще продължат да се опитват (неуспешно) да те накарат да се държиш според общоприетите стандарти. Може би ще се чудиш защо останалите се държат един към друг по-добре отколкото към теб и даже ще се опиташ да се изкараш дискриминирана. Но всъщност останалите имат точно толкова право да се държат към теб по-дръпнато, именно защото ти смяташ, че имаш право да се държиш грубо и арогантно.


Зъбиш се на някого без видима причина, а после се чудиш защо отношението към теб е по-различно. Само от тези 2 реплики човек може да си направи заключение, как трябва да се отнасят хората към теб. А може би не усещаш как се зъбиш?

Лицемерието като потребност

Познавате ли хора, които винаги са мили, усмихнати и добронамерени? Всеки път ви правят комплименти, готови са на всичко в името на приятелството си с вас?
Естествено. Всеки от нас познава този тип хора. И почти всеки от нас ще ги нарече по един начин - лицемери. Но дали ние самите се замисляме колко пъти и на нас се е налагало да сме такива?

Някой беше казал, че учтивостта е най-приемливата форма на лицемерие. В тълковния речник за тази дума срещаме следното обяснение- поведение, при което злонамереност и неискреност се прикриват зад маската на чистосърдечие и добронамереност.

Нима зад лицемерието винаги се крие злонамереност? И нима понякога не сме добри и мили с някого с единствената цел да го усмихнем и зарадваме, дори на нас самите да не ни е до това? Кога учтивостта се превръща в лицемерие? И къде се намира онази граница, която разделя желанието да се държиш човешки от престореността и преиграването?

Няма човек, който в дадени ситуации да не е бил лицемер. И то не, защото е лош, фалшив и подъл, а просто защото животът ни го налага. Ако рискуваш да си искрен винаги и навсякъде, си навличаш единствено възможността постоянно да си неразбран, отхвърлен и дори осмиван. Всички мразят неискреността и фалша, но на никой не са им чужди. Човек попада във всякакви ситуации, среща се с множество хора с различен светоглед и разбирания и затова често му се налага да прикрива недоволството си от някой и нещо, да лавира между мнения и отношения.

Лицемерието е потребност. Но нека видим кога ни се налага да сме това, което не сме.

Вкъщи
Тук обикновено сме най-истински, открити, честни и казващи всичко, което ни е на сърцето. И все пак не рядко отношенията с някой членове на семейството ни куцат или се изострят именно поради факта, че тук всеки е себе си. Не веднъж сме били свидетели или сме участвали в скандали със свекърви, тъщи, зълви и т.н., които са не само доста грозни, но и твърде натоварващи ни. Ето защо и тук идва на помощ лицемерието. Ако сме малко по-отстъпчиви и не обръщащи внимание на глупости, можем и да избегнем роднинските свади. А какво по-хубаво от това да живеем в мир! И все пак- това не сме ние. Ние само си налагаме определено държание, което обаче твърде често е много необходимо.

Навън
Нима не ви се е случвало да си вървите по тротоара и да ви изпръска някоя преминаваща кола или да видите как мъжът насреща ви изхвърля някакъв боклук на улицата? Какво правите в такива случаи? Съмнявам се, че подхващате луд скандал или започвате да хвърляте камъни по преминаващия автомобил. По-скоро си замълчавате, дори да не искате. Е, това не е ли лицемерие? Така само си затваряте очите за проблема. Но и не влизате в спорове с неочакван край.

В работата
Закъснявате за работа, защото пукате гума на колата или чакате автобуса 20 минути. Шефът съответно ви посреща в не добро настроение и не ви спестява едно сериозно мъмрене. А вие просто се извинявате и се захващате за работа, макар и в главата ви да се въртят мисли от сорта на “Един ден и ти ще си намериш майстора, неблагодарнико!”

На работното си място гоним определена цел и за постигането и ни се налага да контактуваме с хора, които може да не са ни приятни, дори да са ни противни. Няма как обаче да не демонстрираме доброжелателност, да не сме любезни. Едва ли в името на това да не бъдем лицемери, ще изберем да изгубим работата си. Има и такива хора, но те са много, ама много малко. Натоварващо е да си такъв, какъвто не си и да дежуриш с усмивка на лицето, но да не го умееш е по-лошият вариант.

Пред приятелите
Случвало ли ви се е да получите подарък от приятел, който изобщо да не ви хареса? Излишен въпрос, нали? Всеки е попадал в такава ситуация, но не всеки е казвал “Мерси, но това е ужасно!” Нима ще изберете да обидите този, който ви го е избирал с толкова обич, само за да сте откровени?
Контактите с приятели на ваши приятели също понякога са съпроводени с раздразнение, антипатия и досада, но обстоятелствата ни принуждават да не ги отхвърляме, дори да сме любезни с тях. И в крайна сметка, защо не? Ние нищо не делим с тях и едва ли едно добро поведение от наша страна, ще ни коства толкова усилия. Ако те са показали открито, че не ни одобряват, тогава можем да си позволим да им отвърнем, но ако просто не ни допадат, защото твърде много се хвалят например, трябва ли да ги игнорираме? Да подхождаме с уважение е по-добрият вариант според мен, пък било то и малко пресилено.

Не, не се опитах да ви кажа “бъдете лицемери”, но... Лицемерието е вид дипломация, то се използва умишлено в дадени моменти и без него сме за никъде. Научаваме се да бъдем лицемери още с първите стъпки в нашето възпитание. От малки непрекъснато слушаме "така не се говори", "това не е възпитано".
Да имаш мнение, но да знаеш как да го изразиш или да го премълчиш, си е чисто и просто благоразумие. Ние никога не можем да говорим онова, което непрекъснато възпроизвеждат мозъците ни, защото тогава ще сме в непрестанен конфликт с хората покрай нас. В нормалния ни социален живот всеки от нас спазва етикети и правила на поведение, които малко или много го правят лицемерен. Но нали вече споменахме, че учтивостта е първата крачка на лицемера!

Споко, тя е учителка на малките класове затова и е такъв начина на общуване.

Ако не искаш, хич не го заменяй, дреме ми на шушоните, животът си е твой. Но после няма що да се чудиш, че хората ти напомнят да се държиш прилично, нито да се тръшкаш какви са лицемери.

Ненадеждни са , мекушави, никакви ценности, изтъкани от грях и ухапани от сребролюбивата змия , царството небестно ще е тяхно......а ма друг път.

Абе както и да го мислиш...да си добре възпитан не е израз на лицемерие, а себеуважение!

Ако за теб искреността се приравнява към арогантност ... е друга тема...

Само лицемерите ... никога не са лицемери. т.е. винаги са безгрешни в това отношение.
Но е много различно, когато виждаме, че грешим, пък било то и в лицемерие.

Имаше един филм, Anger Management (2003) с Джак Никълсън, след това и сериал някакъв...

Истината е: "Аз не желая да се адаптирам към околната среда и се опитвам да я нагодя към себе си." която истина е отлична, ако си генерал в някоя армия (или си шеф на собствената си фирма) и само от теб зависи дали ще преживееш следващата битка с врага (или с конкуренцията). Между другото, хората с удоволствие се отнасят към другите така, както другите се отнасят към тях. В смисъл, че с удоволствие ще те пратят по дяволите, ако почнеш с "дявол да го вземе". Не ми вярвай, ами го пробвай. Ето примерно, тук (в анонимен форум, в който няма нужда от маски или служебно отношение) пусни учтив и неучтив отзив (с един и същ смисъл) и после си прегледай отношението на околните към двата отзива.