Страха е важен, то простотията си е константа. Вилхелм Тел, пуснал една стрела на управника по лични причини, пък другите швейцарци решили че "това е сигнала" и ги почнали, пък у нас вицове си разправяме... абе ей тук е описано по-напоително, пък който каквото и когото разпознае:
"...
Разбрах, че работата става на зле, и станах да си вървя. Като си отидох у дома, жената вече знаеше, че Ибрям-Али е в село. Легнах си уж да спя, но вътре нещо ме човърка: „Върви му кажи, че са го познали! Върви го спаси!“
Станах и отидох пак в кръчмата. Жената не ме пущаше, трябваше устата й да запушвам да не вика. Промъкнах се до него и прошепнах:
— Познаха те!
А той:
— Пее ми се и ще пея! Ако иска някой да ме хваща, нека да заповяда! — И ми въвира шишето в устата. — Пий! — А на ханджията вика: — Давай буре с вино, аз плащам! И да се заключи вратата!
Каквото е било сетне — всичко ми е като в мъгла. Пиене–пеене и накрая всички се натръшкаха под масите, кьоркютук. Беше призори, когато Алито плати сметката и стана:
— Давай мулетата да вървим!
Аз, попийнал, но разбирам, че Гъгрицата ме гледа, че ако тръгна с Алито, ще ме обади в полицията и няма никакво сетне село да ме свърти. Изкривих си тогава душата и казах на Алито:
— Не те познавам кой си и не приемам с кирия да те возя!
Загледа ме Алито остро-остро в очите, а че извади патлака:
— Тръгвай, инак ще ти светя маслото!
— На насилството — казвам — ще се подчиня! Качихме се на катърите, тръгнахме. Аз — напреде, той — след мен. Докато вървяхме през село, мълчахме. Като излезнахме от село, шибна той неговото муле, изравни се и ми вика:
— Абе ти одеве нарочно ли го направи, или наистина се беше отказал да ме возиш?
Стана ми срамно истината да му кажа, излъгах:
— Нарочно го направих, а не че не исках!
— Я ме гледай в очите!
Съмнало се вече — всичко ясно, как да го погледна в очите?
— Бре-ей! Ти ме — казва — лъжеш бе! Лъжеш ме, нали?
Казах си тогава истината:
— Лъжа те! Защото ти, казвам, ще се махнеш, а пък аз няма къде в джендема да отида! Ей това е истината! Кой ти е крив, че се разпя.
— Ами тъй си кажи, защо не кажеш! — вика ми Али. — Мене такъв кираджия ми не трябва. Аз — вика — закопаните лири смятах с тебе да деля, но щом си се уплашил, връщай се, докато е време, а пък на мене пътя за границата ми е ясен и без теб. Обръщай се и тръгвай! И не бой се, в гръб не стрелям!
Съжалих за всичко, ала късно. Не за лирите! Не за опустелите му лири, а за това, че с лъжа се омърсих.
— Алия — казвам, — аз мога да дойда с тебе, ако ти трябвам честно и без лъжа!
— За лирите ли, а?
Запуши ми устата, та ме дори задави. Хванах оглавника на едното муле и си тръгнах. Другото му го оставих. Преди да си тръгна, рекох му:
— Две последни думи искам да ти кажа: слушай ме и знай, че ти го казвам от сърце. Цялото село вече знае, че си тука, имаш и присъда за въже! Гъгрицата е човек шпионин на полицията, а в кръчмата видех на Фандъклията, дето ти троши крака, голямото момче — Февзи. Карай, Али, през шумата, в пътя не върви!
Само ми рече:
— Стъпвай!
Тръгнах и вече не се обърнах. А като дойдох до ливадите край село, тогава чух, че са нейде пушка пукна, и си рекох: „Стана тя, каквато стана!“
Беше ми тревожно, та не си отидох у дома, а в хана.
— Де е разбойникът? — пита ме Гъгрицата.
— Отиде си!
— А ти?
— Мене ме изпъди!
— Значи си искал с него да ходиш, тъй ли?
— Исках, мамицата ти — рекох — и мръсника! Исках, ала ме не взе! За разбойник са иска дупе, ала не тричаво като моето и твоето, разбра ли бе, казвам, мръсник!
..."
от тук (цък)