Наскоро говорихме за страховете с един познат. Признах си, че започнах да се страхувам за живота и здравето си, когато останах единствен родител, а имах деца за доотглеждане. За пример дадох язденето на кон. Много често ходех на една конна база и виждах хората какво правят, но никога не ми се прииска да яздя. Нямам доверие на конете, чак страх не изпитвам от присъствието им наблизо, но предпочитам да не ги доближавам.
Усетих един голям минус, заради споделеното. Нещо от сорта, страховете трябва да се преборват.
Всички имаме страхове. Някои основателни, разбираеми, други - не толкова. Някои трябва да бъдат преодолени, за да продължим нормално да живеем. Но пък има страхове, които не е необходимо да бъдат пипани. За мен ездата е един от тях.
Та да ви питам за вашите страхове какви са. Слагате ли ги "на място" всичките или някои просто си стоят там и не ги закачате?

Преди време се страхувах за живота си, но най-много се страхувах от вероятността да загубя някой от членовете на семейството си. Вече не ми е толкова трудно да приема своята или чужда смърт, защото зная, че смъртта е само на физическото тяло.

Страхувам се най-много за живота и здравето на децата. Но е имало моменти, в които съм се страхувала за живота на мъжа си или моя, точно като теб, от грижа за това какво ще стане с децата. Затова например ако трябва да пътуваме някъде само двамата с мъжа ми, го карам да вземаме различни полети.

Иначе имам злободневни страхове, които са в пряка зависимост от това какво върви по новините в даден период. Беше ме страх от катастрофа, от пожар през нощта, от обир, когато сме в къщи... сега ме е страх от тероризъм... Ей такива.

Отдавна съм се примирила с идеята, че няма да скоча с парашут или с ластик, че няма да карам ски... Намирам си други тръпки и удоволствия.
Страховете ни пазят. На мен много страхове са ми втълпени от родителите. Е, било ми е ограничаващо и непонятно, но като слушам разни истории за деца и младежи загинали при нещастни случаи, съм благодарна на моите.

Мислила съм си по този повод. Защо се страхуваме за смъртта на близките дори и когато приемем, че смъртта е само тук? Ами правим го от егоизъм. Защото ще страдаме и няма да изживеем приятно и безбрежно остатъка от живота си. Аз поне такъв отговор намерих за себе си.

...вЕрно ли?


А моите родители все още се опитват - като че ли всичко ново ги плаши. Преди години казах на майка ми, че ако се вслушвам във всичко, което ми говори, просто да седна и да чакам да умра.

Може и така да е, но като не знам...
Страхът за близките се опитвам да го укротявам. Родителите ми са възрастни и след критични случки с тях направо се поболявам от мисли. Като се нормализират нещата, минавам през карантинен период и после се успокоявам. Не, че не ми прескача сърцето от обаждания по телефона в 7 сутринта в делничен ден, за да ми поръчат да купя пържоли и да им ги отнеса в събота...

Хахаха, тежък случай. Страховете на моята майка бяха по-скоро социални - да не се оженя за циганин, да не родя извънбрачно.... да не се разведа... От време на време споменаваше и да внимавам като пресичам. Но пък нарече "лиготия и изгъзица" факта, че слагам дацата в специални столчета с колани в колата.

Ами те хората станали в 5 сутринта, за тях 7ч е "по обяд".

Страхът ти е даден, за да те пази. Съвсем не е задължително да го бориш на всяка цена.

И аз имам страхове, за мен например не е ездата, а са ските. Опитах веднъж, не като да не съм. Но това не е за мен, не виждам смисъл да го боря. Инак боря сравнително успешно страха си от високото. Два пъти ходихме дружинката на въжена градина, последно минах на височина 13 метра. Помогна ми това, че човек, на когото имам доверие и който е много наясно с тематиката, ми обясни колко осигуровки има системата, какви тежести са проектирани да издържат отделните препятствия и прочее технически подробности. Така разбрах, че напразно се страхувам.

За семейството и близките ... да, срещу тоя страх лек няма. Успокоява ме това, че нашите се държат геройски и полагат усилия да се грижат за здравето си. Откак съм един родител, аз правя същото, точно за да не се страхувам какво ще стане с детето ми, ако не дай боже се поболея.

Най-честите ми страхове са свързани със здравето ни. Боря се, като просто се опитвам да не ги мисля. Не е лесно, той мозъкът си няма друга работа, но аз се опитвам да го разсейвам. А иначе други страхове нямам. Поне не ясно очертани и конкретни. Фобии, слава Богу също нямам. Те са по-сериозен проблем, според мен, а не регулярните страхове, които са си в рамките на нормалното, здравословното и бих казала дори полезното. Все пак не е случайна приказката "Страх лозе пази".

Имам един колега. Той казва: Какво ще стане с жена ми, с децата, с внуците ако с мен нещо се случи. Трябва да им помагам.
Мисля си на ум: Деца, внуци, правнуци, но не може да се живее вечно

Знаеш какво е Договор за работа.
В него се описва всичко и след връчването му започваш в седем дневен срок работа.
А знаеш ли какво е Съдба
Абсолютно същото. Договорът ти за житейският ти път.
Така, че каквото и да ти се случи, през каквото и да преминеш, не можеш да свършиш преди определената година, месец, дата, час, минута и секунда.
Друг е въпроса как ще живееш и оцелееш до този момент.
Единственото нещо за което трябва най-много да се грижиш през живота си е тялото, което получаваш при раждане.
Не го ли поддържаш и не го ли пазиш - Лошо
Така и с конете, кучета и т.н.
Това е предпазна мярка за тялото и съответно здравето.

Страхът не е добър съветник. Той парализира ума и същевременно сковава тялото.
Всеки човек си има своите страхове, които са свързани с различни неща /работи / и най-вече според начина му на живот, а и всеки се ражда с желанията си и дарбите си, които са и неговата същност.

Имал съм само един страх в живота си и той е, да не съм жив мъртвец.
Тук съм за да живея. Да правя любов, а в любовта няма място за страх.

Бъдете здрави

Много хора имат страх от височини. За мен това си е специфична реакция на организма, която даже не съм сигурна дали е необходимо да овладяваш. Просто няма да се занимаваш с алпинизъм.
Нямам страх от височини, но пък не ме тегли да рипам с парашут или да се кача на парапланер, например. Да си кажа "искам и аз като птица"... въздъх... Ми не, не ми е тръпка въобще.

Да, това е пресметнатия риск.

Ами да! На мен ми се отразява физически, чувствам се болна с всевъзможни симптоми - слабост, виене на свят, алергии.
Успях да се преборя преди години със страха да излизам навън и да шофирам. След преживян стрес получих (ама че дума! ) депресия с екстра - панически атаки. Като поживях месец-два с това, се усетих, че се затварям вкъщи и като карам, изпитвам напрежение. Дадох си сметка какво става и почнах да излизам на разходки сама, в джоба с личната карта и телефона. Набелязвах си маршрути за по час и половина ходене. Трудно беше в началото. Същото и с карането. Зима, пътищата непочистени добре. Настръхнала съм от страх, ама си викам си " Стегни се, бре! Караш с 50-60 км. И да изтървеш колата, най-много в някоя пряспа да се бухнеш."
Но това бяха страхове, от които трябваше да се избавя, защото ми разсипваха живота.

То и аз имам фобия от шофиране в България без да съм имала травмиращи причини и прочие.

Тая фобия се лекува с псуване.
Защото: "Ако не псувате, докато шофирате, значи определено не следите внимателно пътната обстановка." (нова българска народна мъдрост)

Най ма е шубе дан свърши мезето.
Но е лошо и да имаш мезе, па да свърши пиенето.
Ма, добавиш пиене, то па се окаже, че мезето па омалело........ И в един момент влизаш в спирала. Кръговрат. Живот, кво да прайш.........

Голямо мрънкане това българите бе, голямо мрънкане. Хората плащат за адреналин, а ти го получаваш безплатно на улицата и се оплакваш... Ма разбираемо, все пак имаш българска закваска, та ще си мрънкаш.

Страховете са хубаво нещо, когато те пазят от вършенето на глупости. И също като лекарствата (които също са хубаво нещо) важна е дозата на страха, дали се приема редовно, и най-вече дали се мисли достатъчно върху тези неща, към които ни насочва страха. А да, страха дава и страхотна енергия, ама ти требе акъл за да я впрегнеш, щото иначе отива на халос като светкавиците.

Който го търси - добре им дошло, но не е нужно да го получават и тези, които не го търсят, пък било то и за без пари.

Страхът отнема енергията. Връщаш си я след преодоляването му.

Отнема логиката и преценката, но дава енергия, страха дава страшно много енергия. Именно там е проблема, че действаш с пълни сили в необмислена и неправилна посока, а не че нямаш сили да действаш.

Ами не се сещам за какво говориш. Дай ми пример.

Вероятно за паниката.
Там откачаш и не знаеш кво вършиш.
Като: Страх те хваща да не те затрупа някоя стена при земетресение и скачаш от 15 ият етаж да се спасиш.

Да бе! И вместо да полетиш, ти падаш като гюле. Щото не си впрегнал енергията в правината посока.

За адреналина ли говориш?

А правиш ли разлика между страх и предпазливост?

Аха. Виждал съм достатъчно по-възрастни и по-млади дърводелци с липси по пръстите (и разни сложни операции, без особен успех), щото страха им е дошъл в по-малко от необходимото и не е поддържал предпазливостта им на ниво. Страха е нещо по-базово, нещо по-дълбоко, което всеки път те кара да си нащрек (около машините се нарича предпазливост), когато усетиш дебнещите вибрации на въртящ се метал без защитните части на машината или видиш патинирания цвят на неизолиран кабел... Стана малко "а ла Вапцаров", ама обяснява защо не свиквам със заплахите и постоянно се оглеждам за Мърфи.

Отличен пример за немислене поради страх. Ако подтиснеш страха си, просто ще се свиеш в най-близкия триъгълник на живота... Всъщност, ако те е било страх достатъчно от земетресение, то щеше да знаеш какво е "триъгълник на живота", щеше да поназнайваш за видовете сгради и кога трябва да се свиеш под масата или да застанеш до нея.
Ето за тази енергия на страха говоря, енергията която компенсира разхода на енергия за мислене и подготовка преди да е настъпило страшното събитие.

Пари... точно така, накрая винаги стигаме до парите. НЕкои осребряват страховете на другите, и колкото повече те е страх, толкова повече плащаш (по най-различни начини). В смисъл, нЕма лошо да те е страх, просто е по-платено, което бъркане в джоба обикновено води до набиране на достатъчно смелост у страхливите, за да променят нещата в приемлива посока. В смисъл, че накрая има файда от страха, щото води до промяна.

Всъщност само ненормалните нямат инстинкт за самосъхранение, който е причината за пътно-транспортния страх. А тези, които си качват адреналина умишлено са безразсъдни и самонадеяни глупаци и потенциални престъпници, най-често водени от тестостерона си.

Ще ти дам една идея.
Ето в тази книга са обяснени много добре дълбоките страхове.
книга

Книгата я има в спиралата, можеш да си я изтеглиш.

Принципно и в рамката си права, ама общият знаменател и тук не е добре.
Имам примери и наблюдения. Е, частни случаи, да, ма далеч не са прецедент та не се обърне внимание.

Само в България ли?

И за него, но не само за него. Един от най-големите страхове на хората е да не останат без пари и ходят да бачкат за жълти стотинки, щото иначе било по-страшно. Ето ти дългосрочен страх без адреналин, който страх те вкарва в мизерно съществуване. Прочети темите за обезлюдяването на селата и малките градчета, за заплатите София-провинцията и подобните България-чужбина, все същия страх е в основата, ама темите са за последиците от него. Е, някои са се задвижили и са променили нещо от страх, други не смеят да мръднат от родното градче... за едни "двигател", за други "спирачка", но определено очите на страха са най-големи.

... и поради големия пътно-транспортен страх, решението на проблема вече се вижда на хоризонта — автономни автомобили. Както писах, критичното количество страх, често води до смислени проблеми, стига страха да не е паника.

https://www.kaldata.com/forums/topic/186331...?имера“/

http://m.webcafe.bg/article/1363930205

Докато всички келеши се оборудват с автономни автомоли, все ще е страшно по пътя.

Страх ме е от земетресение, много ме е страх. Ако съм в къщи, знам къде да застана. Но ако не съм, никога, ама никога не оценявам сградата, в която влизам, с оглед природно бедствие. Това би означавало да съм винаги нащрек.
Този страх съм го оставила настрана. Него не мога да го преодолея, така, че той ще си съществува, а аз отказвам да мисля за него.

Е именно де, оставила си страха ти, да те вкара в безизходица вместо да ти помогне да търсиш изходите.

Това хубаво са го писали гърците, ама е за вътрешна (в Гърция) употреба. Когато нЕкой почне да обяснява колко е по- по- от съседите, да си знаеш че иска да замаже нещо със сравнителния патриотизъм. Същите тези, избраха президент, който им обеща че няма да разпродава Гърция... и китайците купиха пристанището в Пирея (докове), и още сделки има, та не ги слушай много-много, ами изчакай малко китайците да им стъпят в махалата и тогава гледай дали гръцките протести и стачки ще хванат дикиш.

Не ви четох страховете, че да не прихвана от тях. Мислете позитивно, нищо лошо няма да ви се случи.

А не ти ли идва на ум, да прекарваш повече време на открито или в места без високи сгради?

Винаги, когато имам възможност.

Всъщност темата ми е дали е наложително някои страхове да бъдат преодолявани. И дали са страхове или нещо, което не ти идва отвътре да правиш.

Преборване на страховете не е ли оксиморон?Понеже ако можеха действително да се преборват, страховете нямаше да съществуват.Как ще пребориш страха от земетресение,цунами или насочен пистолет?Аз поне не мога.Или пък безстрашието ако е перманентно състояние е себеотрицание тоест отклонение независимо за добро или лошо , а ако се прояви в пикова форма в определен момент е временна невменяемост.
В този смисъл изброените наречени от теб твои лични страхове не са страхове,а прояви на инстинкта ти за самосъхранение и за съхранение на гените ти в техния нов приемник -децата ти.

Според мен не е оксиморон. Много страхове не са базирани на някаква реална опасност. Да речем: Страх от високото и ходене върху стъклен под.


Не е опасно, но е страшно. Но какво ще стане, ако всеки ден минаваш по тоз мост? На 3-4-ти ден, хайде нека е дори 7-ми, вече ще си претръпнал и ще минаваш без да те е страх. И това е именно преборване на страха.

Някои страхове са си дори здравословни и няма защо да ги борим.
Горе-долу след някои лични опити се кротнах и спрях да се занимавам с екстремни спортове.
Единствено със страха да не загубя някой близък заради ненавременно потърсена помощ не искам да се боря и понякога изглеждам в нечии очи твърде страхлива.

Не е оксиморон. Има страхове, които са си за преодоляване. Другите, свързани с инстинктите за оцеляване - тях не мисля да ги боря. И има едни трети, но те не са страхове, мисля, а просто нежелание да правиш нещо. Например, нямам страх от затворени пространства. Като спре тока и съм в асансьора, изобщо не напирам тутакси да излизам. Сега вече е лесно с директната връзка с асансьорния техник, но преди - просто чакаш да дойде тока. Ни се задушавам, ни се паникьосвам.
Но в пещери въобще не влизам. Ама сталагтити-сталагмити, ама най-дълбоката пещера, ама чудо невиждано ... голЕм праз! Не ме интересува. Неприятна ми е дори мисълта за пещера. Виж, ако животът на някого зависи от това да вляза - но проблем, но иначе - не.