Когато имаш проблем, когато нещо не ти харесва, и когато по-лесният ти избор е да стегнеш куфара и да заминеш, това какво е, ако не бягство? Най-малкото от отговорността и усилието да се бориш. Не отиваш в рая, просто сменяш мястото на борбата. И дори не осъзнаваш, че ако беше полагал същите усилия там, откъдето си дошъл, пак щеше да постигнеш нещо, същото дори.... Когато го разбереш, обаче, вече си се вкоренил дотолкова в чуждата почва, че е трудно да се изтръгнеш. Но признанието с ръка на сърцето е привилегия за малцина... И ти остава утешението да плюеш на загърбеното гнездо...
Всички познаваме много заминали хора, и знаем, че е така, ама си чешем езиците...
Момент, а къде пише, че непременно трябва да се прави по-трудният избор? Защо да е задължително? Ще се изненадаш, но има хора, които изобщо не ги гонят мераци да са герои. И не, не е бягство, а свободен избор. Когато мнозинството твои съграждани въпреки минал опит пак захапе същата празна кука от арматурно желязо на избори, а ти не си съгласен, но не можеш да ги надвикаш и да им обясниш, какво правиш? Ходиш да ги млатиш, или просто си събираш тихичко куфарчетата и отиваш на място, където няма да си принуден да живееш в средата, която те очевидно смятат за благотворна и положителна.
Това велико борене, което така възхваляваш, може да приеме много форми. Например просто да се опитваш да обясниш как някой проблем някъде другаде е решен по-успешно, да даваш примери ... След което да ти се обяснява, че ти трябва да си траеш, и няма кво да се обаждаш, понеже ти си "навън" и не се "бориш". Да правиш това години наред без да се отказваш също е борба. И в един момент ти писва от нейното безплодие и разбираш ония пет въпросителни.
Не, колкото и усилия да полагаш там, откъдето си дошъл, никога няма да можеш в рамките на собствения си живот да култивираш у себеподобните си усещане за общност, култура на бита, отношение към заобикалящата ги среда ... Нещата далеч не приключват с едната заплата.
Колкото до признанието с ръка на сърцето, за теб то очевидно е валидно само ако твърди това, което и ти - как всички се съдират да реват и копнеят да се върнат. Колкото и хора да ти признаят, че не, благодаря, двете седмици отпуск през лятото са напълно достатъчни да им излекуват носталгията, това тяхното не е признание с ръка на сърцето, щото не е в духа на избраното за вярно от теб. И дори не се опитваш да разбереш колко по-тежко е това признание.
И не, това, че казваш, че някъде другаде еди-кой си проблем е решен по-добре не е плюене на родното гнездо, а споделяне на опит и наблюдения. Като плюене го възприемат яхниените патриоти, които ръкопляскат на Динко и Перата.
Всеки ден съм сред около 50 заминали хора. Не повече от 3-4 от тях оплакват избора си така, както ти сантиментално го описваш. Но чудна работа, въпреки прекрасните български домати продължават да си седят тука, нищо, че са абсолютно свободни да се върнат когато пожелаят. Изглежда просто обичат да си мрънкат.